„Освободителите“ за България – документи от руските архиви

 

Извадките по-долу са от книгата Авантюрите на руския царизъм в България (линк за сваляне като PDF). 

Можете да я купите от издателството, което я издава в България през 1991г. Предисловието ѝ гласи, че е подготвена за печат от руския историк П. Павлович през 30-те години на XX век. Съдържа непубликувани материали от царските архиви на Русия, разкриващи съдържанието и методите на руската завоевателна политика на балканите, както и предателската политика на българската буржоазия, действаща в услуга на руския царизъм. Документите се съхраняват в Архива на Външната политика.
Статиите предоставят историческа справка за руската нашественическа политика на Балканите в края на XVIII в.

Сборникът излиза за пръв път на руски език в Москва през 1935г. , а предговорът е написан от самия Васил Коларов. 

А. Кояндер – руски дипломатическия агент в София, в писмо до директора на азиатския департамент Зиновиев, 19/7 юни 1885 г.:

• За съжаление освен лъжи, недоверие и неприязън към Русия тук аз не виждам нищо, поне в средите на тукашната интелигенция, ръководеща съдбините на един добър и всъщност симпатичен народ.
  В писмото си до Николай Карлович от 20/8 май аз дадох отчет за старанията си да примиря Каравелов и Цанков предвид необходимостта, според мен, за България от отстраняването на княз Александър. Усилията ми в тази посока се оказаха напразни вследствие недоверието, което хранят българите един към друг и особено към желанията и намеренията на Русия.
• Ние не можем да разчитаме на нито един българин и че освен измами и лъжи от тях не трябва да се очаква нищо.
• След шестгодишно съществуване на самостоятелна България едва ли може да остане някакво съмнение в неспособността на местните елементи да създадат нещо стабилно или поне свястно. Да развращават народа нравствено водачите му умеят и се боя, че успяват в това. Но по-далече от това изкуството им не отива. Едва ли българите са в състояние да намерят в самите себе си средства за борба с вредните елементи, тъй като в средата на т.нар. интелигенция на страната няма достатъчно здрави сили да се противопоставят на демократизиращите начала, които довежда в княжеството твърде широката свобода, предоставена веднага на полуграмотни диваци, които чуждоземното иго е приучило към същата лъжа и двуличност и в чието мнение думата честност е синоним на глупост.
• Да се установи и поддържа тук силната му власт (на българския княз), като дори се поеме отговорност пред така нареченото обществено мнение на страната, не би било трудна работа. Но да се предприеме това би било възможно само при условие на увереност, че тази власт ще донесе на страната полза, а не вреда, и че поддържаният от нас княз ще се ръководи напълно и изключително от нашите указания.
• Всичко, което става тук, е възможно само вследствие присъствието на руски офицери в България, които гарантират вътрешния ред в страната.
• Без вземането на радикални мерки ние все едно рискуваме да загубим България в съвсем близко бъдеще.

А. Кояндер – руски дипломатическия агент в София, в писмо до помощника на министъра на външните работи Влангали, 16/4 август 1885 г.

На оригинала на публикувания документ има забележка от ръката на Александър III: „Няма съмнение, че е настъпил моментът решително да действаме в България и да приключим с всички тези въпроси.“

• Най-добрият изход би бил окупация на страната и назначаване тук на руски генерал-губернатор с въвеждане на нашите закони в България.
• Вторият изход би бил отстраняването на княз Александър оттук и неговата замяна с човек, напълно предан на нас и в никакъв случай с някой мошеник като Алеко паша, за когото, струва ми се, мечтае Каравелов. Смяната на династията може да бъде извършена само по наша инициатива, защото се убедих, че от българите в тази посока не може да се очаква нищо. Князът трябва да бъде извикан в Русия, където категорично да му се обяви волята на господаря да не се връща в България и да му се предложат пари. С наша помощ новият княз трябва да започне с унищожението на различните видове „свободи“: на пресата, на митингите, и т.н. За да управлява страната, ще бъде необходимо към него да се присъединят няколко способни и добросъвестни лица, защото ако ще ползва само местни елементи, той няма да бъде в състояние да направи нищо.
  Третият изход е помирението с настоящия княз при известни условия например съставянето на руско правителство начело с княз Кантакузин, спирането на действието на Конституцията и т.н. За да го държим в ръце по-здраво, може да му отпускаме добавъчна издръжка от окупационния фонд.
• Накрая — четвъртият изход — да се отзоват оттук агентите и офицерите в случай, че самите българи не изпълнят това, което ние считаме необходимо за тяхното благо, т.е ограничаване на изброените „свободи“, унищожаване на различните „права“, които дава Конституцията, като оставим на народа само контрола над финансите.

А. Кояндер – руски дипломатически агент в София, в писмо до директора на азиатския департамент Зиновиев, Петербург, 29/17 декември 1885 г.

• Ние бихме могли да се възползваме от положението на нещата, без да изпъкваме, да дискредитираме в очите на страната нашите врагове посредством самите българи и с това да способстваме за по-скорошното им сваляне от власт. За това би следвало ние да снабдяваме Цанков с необходимите за водене на агитация парични средства, които той може да получи само от нас.
  Имайки предвид ползата, която можем да извлечем за собствените си интереси, като обвързваме към себе си Цанков с материални изгоди, аз си позволявам да подкрепя неговото ходатайство за оказването му на парична помощ от сумите на окупационния фонд. Като начало във вид на лично подпомагане би следвало да му отпуснем от 10 до 12 хиляди франка. Впоследствие също би могло да го снабдяваме и със средства, необходими за водене на борбата с неговите политически противници, които сега са и наши най-опасни врагове. Разходването на всъщност крайно незначителна част от намиращите се в наше разпореждане суми от упоменатия фонд за подобен род цели би могло, по мое мнение, да донесе значителна изгода на нашето положение и нашите интереси в България.

П. Богданов – руски дипломатически агент в София до министъра на външните работи Гирс, 5 януари 1886 г./25 декември 1885 г.

(На оригинала има забележка от ръката на Александър III: „На него вече са му дадени 12000 франка.“)

• Предвид все повече и повече откриващите се благоприятни условия за такава пропаганда, би било желателно подобен вестник да се основе колкото е възможно по-бързо и Цанков моли секретно да му се предостави еднократна правителствена субсидия от шест хиляди франка, така че без да изчаква събраните от Бурмов пари, да може да започне издаването на вестника от 1 януари.

П. Богданов – руски дипломатическия агент в София, до министъра на външните работи Гирс, 17/5 април 1886 г.

• Милостиви господине Николай Карлович, имах честта да получа строго секретната инструкция на ваше превъзходителство от /2 април/ 21 миналия март под N 55 [2], с която Вие благоволявате да ми наредите да предоставям на г.г. Бурмов, Цанков и Балабанов по 40 хиляди франка в година от българския окупационен фонд, започвайки от /13/ 1 януари т.г.
• Привлякох специалното внимание на тримата български дейци върху това, че вестникът, който основават те, не трябва да се отклонява от възгледите на императорското правителство върху сегашното положение на нещата в България и бъдещето на тази страна.

И. Игелстром – генерален консул във Филипопол, в донесение до министъра на външните работи Гирс, 31/19 май 1886 г.:

• …необмисленото участие на княз Александър в делото за провъзгласяване обединението на България, така и непонятните страстни нападки на правителствените органи на печата и на ръководителите на движения върху посегателствата на Русия срещу самостоятелността и националната независимост на България.

Зиновиев – директор на азиатския департамент, в писмо до посланика в Букурещ Хитрово, декември 1887 г. 

• Ходатайството за отпускане на пушки, боеприпаси и парични средства за въстанието в Македония не може да бъде удовлетворено на основанието, че в настоящия момент едно въстание в Македония дори при евентуален благоприятен резултат не съответства на интересите ни на Балканския полуостров въобще и конкретно в България.
• след утвърждаването на управлението на княжеството тамошният кабинет ще бъде съставен не от лица, принадлежащи към различни политически партии в България, а от тези, които предварително изявят готовността си да изпълняват изискванията на императорското правителство и за които генерал-майор барон Каулбарс е уведомил предварително статс-секретаря Гирс.
  Що се отнася до настояването на майор Паница за определяне на кандидата за заемане на българския престол от импер/аторското/ правителство, този въпрос е окончателно решен в смисъл, че княжеството може да се управлява под върховната власт на негово величество господаря император и височайше назначен наместник…

Зиновиев – директор на азиатския департамент, в писмо до посланика в Константинопол Нелидов, 15/3 октомври 1887 г.:

• Почти всички български емигранти се застъпват за окупацията, която би се осъществила и без тяхното мнение, ако императорското правителство би преценило, че е изгодна за интересите на Русия.

Нелидов – посланик в Константинопол, в писмо до министъра на външните работи Гирс, 19/7 януари 1888 г.

(На оригинала има забележка от Александър III: „Печално“)

• Масата на народа продължава да е недоволна, но управляващите кръгове се укрепват в антируска посока, а предишното благоразположение към нас е така дълбоко погребано в душата на народа, че ще бъде необходима продължителна и последователна работа, за да може отново да се види общата му и искрена проява.

 

Виламов – първи секретар на мисията в Букурещ, в телеграма до министъра на външните работи Гирс, 26/4 юли 1887 г.

(На оригинала има забележка от ръката на Александър III: „Колкото по-зле е в България, толкова по-добре.“)

• Според последните известия в България трябва да се очакват големи събития. Регентите не са могли да се върнат в София, защото софийският гарнизон е предан на Николаев; те са се насочили към Варна. Според слуховете Стамболов и Живков са арестувани във Варна. Казват, че Стамболов ще бъде убит. Между Русчук и София има многобройни въоръжени шайки, съобщенията са почти прекъснати. Разбира се, аз не гарантирам за достоверността на тези сведения, предавани от пристигащи. Показателно е вече 3-ти ден отсъствието на телеграми от България.

Гирс – министър на външните работи, в писмо до посланика в Константинопол Нелидов, 21/9 септември 1894 г.

• Като освободихме България от чуждоземно иго с наша кръв, ние неведнъж сме се изказвали, че нашето отношение към нея се основава изключително на доброжелателството, че ние не преследваме завоевателни цели в нея и че напълно съчувстваме на законното развитие на самостоятелния държавнически живот в нея, който е основан върху началата на здрава политика, съответстваща и на интересите на Русия.
  …Вие напълно справедливо казахте на екзарха, че българите имат нужда от нас, а не ние от тях.

 

Иван Аксаков – …, в статия от неговия вестник „Ден“ N 1, октомври 1861 г.

• Да освободим от материален и духовен гнет славянските народи и да ги дарим с дара на самостоятелното духовно и може би и политическо битие под сянката на могъщия руски орел — това е историческото призвание, нравственото право и задължението на Русия

Из официалното писмо на Министерството на външните работи на Русия от 9.XII.1869 г. на името на руския консул в Белград

• Ние силно съдействахме за сближаването на Сърбия с Гърция, на Черна гора с България, без които успехът е невъзможен. Ние отхвърляхме всички опити на тези страни да получат помощ от нас и неизменно насочвахме всички към Сърбия, като по този начин създавахме за нея положение господстващо.

Из реч на Иван Аксаков на заседанието на московското славянско благотворително общество на 26.IX.1877 г. 

• Без освобождаването на православния Изток от турско иго Русия би била осъдена завинаги да остане осакатена, инвалид, недоносче. Войната беше за нея такава необходимост, както самоотбраната, или другояче — естествено продължение на нейното развитие, на нейния растеж.

Георги Раковски за Русия

Георги С. Раковски

Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите

(С предисловие от Захари Стоянов)

Предисловие

Тъжни времена прекарва днес нашето отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, Священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс и Катков от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Сан Стефанска България. А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност? – „Желае ни доброто; не ни е забравила“, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – „Вие сте идиоти“, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите.“ Второ, че като стане съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивски консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното ІІІ-то отделение.
Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са по начало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не и българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев или Сомов, когото да срещат по всичките градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите: „так приказано“, „не разсуждать“, „не бунтовать“, „воля Его Императорского Величества такая“, „ви народ неопитний“, „вие трябва да слушате и се покорявате“, „има за вас кой да се грижи“ и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: „Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви.“ По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно; по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на гологлавите братушки и казват: „Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате „урра“. А братушките цъфнали и не забързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: „благодарим на Ваше Високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото Ваше Високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш.“ „Так, так“, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!

О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „урра“. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: „Московска“, „Александровска“, „Аксаковска“, „Паренсова“, „Гуркова“, „Славянска“, „Николаевская“, „Невская“ и пр. да блещука и нещо като: „6-ий септемврий“, „Сливница“, „Драгоман“, „Батенберг“ и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…
Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска Губерния, нищо свято не ги спира. „Всяко тържество на България е смърт за Русия“, пишеше в един брой на „Русь“ покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. „Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?“ … пишеше същий тоя Аксаков по повод на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: „Вие, синове и потомци на Крума и пр.“ Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обръщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума и Симеона с Ивана Грозний и с Екатерина Вторая.
Но ще да кажат мнозина: „Русия беше, която ни освободи.“ Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!…
В днешно време, когато това правителство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев, Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззаконови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г. С. Раковски, как той е гледал на официална Русия и на нейната политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат (Цанков и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на Видинските българи, печатана е за първи път в „Дунавски Лебед“ като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: „не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия“, както днес обичат да философствуват нашите дипломати.
Поклон върху праха на великий български мъченик, че и в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…

Русчук, 1-й март 1886 г.
Захарий Стоянов

Заб. – Ний препечатваме буквално брошурата на Раковский, като спазваме и нейното оригинално правописание и език.

Георги С. Раковски

Няма по-свято нещо на света от милото отечество всякому.
Человек да е първи път видял небесната светлина, прибързан е на него място като от някоя си очарователна сила, която го тегли непрестанно тамо, щото може се каза, че тая сила става в него като един естествен нагон. Всеки, който се е за малко време отдалечавал от месторождението си, познава тая сладка наклонност, която с никакви речи не може се изказа пристойно.
Человеците, доде са още живели в диво състояние и са се преселили от един предел на други, скитающи ся, не са усещали толкова тая наклонност към месторождението си; но откак са почнали да се заселват и да живеят постоянно на едно място, да си правят къщи и покъщнина, да зидат храмове, да се молят Богу, да си сеят лозя, градини, ниви и проч., от тогава тая наклонност се е преобърнала веке в силна любов и в техните сърца е станала една страст, щото всеки да предпочита да жертвува и живота си, от гдето да пропусти другиго да потъпче милото му месторождение и отечеството му.
Человек же, който ся скита от едно място на друго, оставя месторождението си пусто и не ще да знай нищо за общото си отечество, той е подобен на едно безсловесно животно, което живей на света само и само да се прехрани. Такива человеци са укорени от сичкия свет и назовават се с презрение скитници!
Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни Българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!
Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва Българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си Българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!
Във Видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят множество челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.
Длъжност свята към милото ни отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем в кратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала тя още от стари времена с наши праотци и как ся е сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са я тия кръстили и първите начала образования й дали.
Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!
Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.
Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, свещеното писание и първото образование.
Това е познато беки от сички свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на Българите за това благодеяние! Ето:
Разорили и завладели волжанското им пространно царство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени се от Българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техен език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и Руси!

Руското царство от времето княза им Светослава (969-976) е почнало да се усилва и да напада явно на Българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против Византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той беше се сродил с Византийците и държеше тяхната политика, той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самаго.
От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите Никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского Княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да прибегне в Русия, от дето на малко остана да го предадат неприятелите му на турците!
От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите почнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е притърпяло нашето бедно отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда!
В 1812 г., кога бяха минали руските войски в България и бяха достигли до Шумен, от една страна, Русия издаде прокламация на български език (печатана в Букурещ) и възбуждаше Българите да станат против Турчина, а от друга страна, гореше градищата и селата им и насила прекарваше няколко си хиляди челяди през Дунава!… В тех времена са изгорени от Русите Разград, Арбанашко велико село, Свищов, Русчук и други много градове и села, които развалини и разсипни още до днес се виждат! Много же старци помнят и проповядват с кървави сълзи тях времена.
В 1828 г., когато Дибич премина Балкана и достигна до Одрин, пак същото последва. От една страна, подбудиха някои си Българи да вземат участие в боя и да се смразят с Турци, а от друга – немилостивите Руси си свършиха работата, опустошиха като скакалци тях места, отдето поминаха, отвлякоха пак няколко хиляди домородства Българи в пуста си Русия! Множество от тях разорани села в Руманя и от тая страна на Стара планина се още и до днес виждат в бурен и трънак обрасли!
В 1854 г., пак щом минаха под Силистра, не забравиха да издадат прокламация, подписана от Паскевича, и искаха да подбудят Българите да се дигнат против Турчина, а от друга страна, бяха приготвили и закони, по които да владеят България, ако черна съдбина бе я покорила тям. Но щом се видяха победени, не забравиха да се ползуват от обичайния си лов и тъй отвлякоха пак със себе си тринайсет тысячи домородства в Бесарабия.
Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни Българи, че уж за тях отваря такъв бой и че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде добре и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобности за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползувала се е от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! (Ами днес какво правят? Всеки човек, българин, който мисли надалеч и разсъждава, бил изменник според тях. «С нас е народът», казват те, т.е. онези, които не знаят руския камшик. З. С.) Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако Българите добият независимото си свещенство, то не ще й веки допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва.
Сега вече откак я победиха Европейците под Севастопол и й откриха слабостите пред цял свет, тя обърта веке друга политика и с пари и лъжи мами простодушните Българи в мирни и тихи времена да се преселят в нейните омразни пустини, да ги зароби вечно!

Българите, кои се излъгаха и отидоха в 1828 лето, като усетиха какво робство ги чака, по-голямата част останаха във Влашко и Богданско и от тамо се върнаха назад още преди танзимата в Турско, во время султана Махмуда, който изпроводи тогава и едного си чиновника с пари да им помогне. Това бе издействувал покойний княз Ст. Богориди. Също и ония, които бяха минали в 1854 г. и отишли чак в Бесарабия, като видяха руското робство, върнаха се назад в 1856 лето, подпомогнати от Парижкия мир. Къде отивате вие, мили братя, Видински българи! Знайте ли вие Русия каква е? Знайте ли какво робство и какви вечни мъки ви чакат тамо? Защо се не посъветувахте с ония Българи, които са били тамо, да ви разкажат къде и в каква яма искате да се хвърлите? Ето какви злини ви чакат тамо:
Като се преселите от този въздух (хава), на когото сте родени и научени, с вашите жени и малки дечица, доде идете на онова място, половина ви щете измря и погина по пътя, а доде привикнете на тех блудкави и горчиви пустинни води, Бог знай колко ще останете! Това е веке знайно от цял свет, че кога человеци или животни си менят въздуха, на когото са се родили и научили, трябва непременно да пострадаят с живота си. Земете за пример Татарите, които са пред очи ви, и вижте колко са измрели и колко още мрат откак са се преселили! А те са дошли на добър и здрав въздух, на плодовита и весела земя; ами вие, като идете в ония диви пустини, дето няма ни вода студена, ни шума зелена, ни трева цветовита, на едно пусто от бозалък покрито диво поле, дето не може человек нито една трънка да види израсла! Сички в такова едно място ще се разболейте и повечето от вас ще измрат! Какъв тежък грях вие, мили Българи, земате отгоре си? Можете ли понесе вий тойзи грях? Вие ставате убийци на децата си, на домородствата си! Можете ли вие в тех голи и диви пустини да направите тутакси къщи, да набавите покъщнина и да се закриляте от оная свирепа и люта зима, която става по тех диви места и ще ви найде без покрив? Я! смислете за колко години и с какви разноски и трудове можете направи ония къщи, покъщнина и потребни пригради, които сте тук нашли от баба и от дядо, или сте сами с толкова мъки направили? Ами отде ще земете и вещество (кересте) за тях, като тамо е пуста и страшна пустиня и не растат нито тръне, както казахме? Тамо не ви остава друго, освен да изкопайте дупки в земята и да живейте като къртици (слепи мишки), или да си изкопайте гробове и да се закопайте живи! Де остават ваште хубави лозя, ливади, ниви и райски градини? Де остава оная зелена и гъстолистна шума, оная гъста гора и прохладните й сенки? Няма веке да ги видите, не ще ги сънувате на съне и ще си оплаквате дните!
Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те се твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си? А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които, като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана? Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! какъв срам за вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся веке помръдна наникъде!

Я! смислете, мили Българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследова дето идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:
„О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте! Ние сме ви родили и отхранили, оставили сме ви домове, лозя, ниви, ливади и други домашни потребности, а вие, о, неблагодарни синове, оставяте сичко да запустей и отивате в оная пуста и омразна земя, за да си пъхнете вратовете в железен ярем! Каква нужда, какви насилия ви накарват на това скитничество? Знайте ли вие, че ние сме претърпели повече от четиристотин години, от Делии, от Кърджалии, от Капасъзи, от убийства и грабежи – и пак сме увардили бащино си свято огнище. А вие днес, кога веке сичко се преобърна в мир и тишина и настанаха добри времена, за голи само обещания, що ви прави Русия, бягате и се преселяте, ставате убийци на сами себе си, на жените си и на децата си! О! Вашите души на онзи свят щат ся казни за това във вечните мъки и в пъкъла! А телата ви ще теглят на тойзи свят от руското робство и с кървави сълзи ще прекарате злочестий си живот.“
Не е ли срамота за вас, о Видински Българи! Да ви заменят с Татарите и да правят с вас трампа, като с някои си коне или волове! Я! вижте ги тех Татари в какво бедно състояние ги е докарала немилостива Русия! Те, мислите, от добрина ли са се преселили оттамо? Не можете ли, окаяни, да разсъдите дотолкова и да разберете, че и вас ще ви докарат още в по-жалостно и по-окаяно от тях състояние! Те, както ги гледате, просят и чакат други да ги прехранят и досега са измрели половината им! Не ще ли изпатите и вие същото? Но те се намериха между вас, народ земеделски и работлив, ами вие в руските диви и голи пустини, при кого ще прибегнете и от кого ще поищете нещо си? …
От каква неволя се преселявате? Я, размислете, преди петнайсе години какво е било в България, а сега какво е. В царствуванието на Султана Абдул Меджида от ден на ден се ублажава състоянието на раите и ако по негде си още са останали некои си злоупотребления, тия не стават по царска воля, но и тия полека-лека щат се изтреби и изглади. В кое же царство не се нахождат злоупотребления, чинени от чиновници? В Русия чиновниците най-големи свирепства и варварщини чинат над бедния народ и мислите ли че то сичко дохожда до царските уши? Никога!
А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от кое никога не можете ся веки отърва!
Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най- голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.
Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.
Треба да знайте още, че Н. В. Султана не допуща, а и европейските сили не оставят такива насилия да станат над християните; тия времена веке минаха, когато се допущаха такива беснила. Примерът нека бъде на това нам Сирия, дето щом се появи такова нещо, Султана и европейските сили тутакси изпратиха войски в помощ бедним християнам, умириха сичко и наказаха с най-люта смърт убийците християнски. А що треба Сирия за пример, и вие сами, Видинските Българи, знайте и помните още, че преди няколко години, щом се появиха и между вас размирици, Н. В. Султана и другите сили не оставиха необузданите некои си Турци да ви изколят и мъчат, и тутакси се сичко умири и оттогаз насам не можете го отказа, във ваша Видинска област много по-добре стана и не ви веке тъй мъчат спахии и други Турци, както е било от по-преди.
Ние се надейме че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа, и ако сте се някои си записали да идете в пуста и варварска Русия, ще се откажете от тая лудост, която ще ви зароби с децата ви и жените ви вечно. А ония, които са ви на това излъгали и наклонили, ще ги изгоните из помежду си, като подкупени оръдия руски и като черни предатели милаго ни отечества. (Както днес ония, които са получи звонката монета от консулатото и ходят да лъжат простите хорица. З. С.)
С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здравие и вразумление от Бога.

Захари Стоянов за Русия – „КОЙ?“

Кой въстана срещу нашето свещено дело — съединението на Южна със Северна България? Кой караше турците да навлязат в България и да пуснат малко кръвчица на братушките? Кой отчисли българския княз от редовете на армията си, за да го опозори и омаскари, когато той се намираше на границата срещу неприятеля? Кой си дръпна от нашата войска офицерите, които хрантутехме като просяци с единствена адска цел да ни съсипе войската, когато тя се намираше в път за бойното поле? Кой насъска сърбите да ни нападнат откъм гърба, когато ние бяхме въз друга страна? Кой настояваше най-много да се пратят турските комисари в Южна България? Ами я кажете, кой ни открадна княза от Софийския палат в това време, когато на неговата глава не бяха изсъхнали още лавровите венци от Сливница? Кой даваше честно и благородно слово, че ако си отиде тоя княз, то и съединението ще бъде пълно, и правата на България ще да си останат непокътнати, и конституцията ще си бъде в сила, с една реч, България ще да цъфти и вирее?
Така ли излезе? Кой изпрати подир няколко дена подлия Генерал Каулбарс да развращава, подкупва, лъже, бунтува и беснее? Кой подучи пичовите и вагабонтите да вдигат бунтове в Бургас, Сливен, Силистра и Русе, да леят кръв и въвеждат анархия, щото по тоя начин да се отвори път за чужда окупация? Кой унизи и се подигра с България като й препоръчваше за княз един развратен черкезин — Мингрели? Кой прибра под свое крило всичките чапкъни в България, а законните власти, в това число и В. Н. Събрание, за незаконни с единствена цел, да се продължи още в България безредицата, да се отчая и омаломощи българският народ и да каже: „Дойдете и ни спасете“. Русия, нашата фатална освободителка, покровителка, славянската, братската, християнската и великата Русия, с която сме една вяра и една кръв!
Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Николая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче“. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е!“ — Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.
И подир всички тия върволици жестокости и злини, които ни една държава не е направила над България, възможно ли ще да бъде да се намерят помежду ни такива идиоти и изменници даже, които да клеветят, че Русия е наша освободителка, покровителка и доброжелателка! Мълчете и не говорете, защото и природните стихии ще да въстанат и протестират срещу подобно едно престъпление! По-малък грях е да обереш черква и манастир, отколкото да клеветиш пред олтара на историята и на събитията, че руското правителство имало братски, честни и благородни намерения, когато е стъпило в земята ни да ни освобождава. Ще ни се смеят ташкенците, афганците, черкезите, бухарците и арменците, за които същата Русия не по-малко кръв е проляла. Ще ни кълне Полша, тая китка на славянството, която руските железни автократи три пъти хайдушки разделиха помежду три царства, с бесилници и с колове окичиха цели градове и села. Ще ни кълне още нещастна Босна и Херцеговина, която пак руските дипломати харизаха на Австрия, а ние идиотите заедно с много още идиоти славяни псувахме ли, псувахме Австрия, че ги узурпирала!
Но в София, в столицата на България, гдето живеят най-голямото количество интелигенти и патриоти, един развратен до в черната си душа калугер излиза дързостно пред очите на всички и говори, че народът е признателен на своята освободителка! Не е крив той. Криво е онова стадо, което е стояло гологлаво отпреде му. То трябваше да запита мръсния калугер, да каже добро ли, зло ли е направила тая покровителка на България от две години насам, то трябваше да му предложи горните въпроси, изложени начело на нашата статия.
Време е, трябва вече, щото българските деятели, офицери, учители и пр., когато говорят на своите подчинени и слушатели за вънкашните неприятели на отечеството, официалният московец със своите донски и кубански казаци да стои на първо място. Това учение трябва да се продължи дотогава, докогато в Петерсбург царствува Александър III. Защо московците не са десет или петдесет милиона? Колко любезно ще си решим и наредим аладжака!…

Захари Стоянов за Русия (из „Записки по българските въстания“)

Извадих частите от „Записки по българските въстания“, в които Захари Стоянов пише за Русия. Между другото, мнението му за политиката на западноевропейските държави също не е ласкаво, но не това е темата тук.

За да не вадя фрази и изречения от смисъла и контекста им, включих цели абзаци и части от текста, за да са ясни и подроббостите, които Захари Стоянов пише.

Той не спестява неприятни истини за никой, включително за българските предатели и помагачи на турската власт.

Ето откъсите:

…

Признавам, че до много събития се коснах твърде повърхностно, множество факти останаха непояснени и неизследванн, но всичките тия погрешки аз можах да залича само тогава, ако лично отидех на мястото да ги изпитам и проверя. За тая цел не жалих ни труд, ни неудобство; но едно само важно обстоятелство, което не зависеше от мене, ме побърка. Тук аз говоря за материалните средства, без които е невъзможно. Отнесох се няколко пъти до българското княжеско правителство, което ми отказа категорически без мотиви и обяснения. В същото това време, когато на моето прошение се пишеше в Министерския съвет отрицателна резолюция, господа министрите решаваха с гордост на лицето да се отпуснат от народното съкровище следующите суми: на хаджи Мехмедали 3000 лева на годината пенсия; на един немски келнер, да си направи кьща — 17000 лева (наши пари 85000 гроша); на руските офицери Лесовой, Логвенов, Ползиков и Молсолов — 42 000 лева (наши пари 210000 гроша). На хаджи Мехмедали се отпуснаха пари, че във време на башибозлука стоял мирен, т.е. не клал и не бесил, а само подклаждал огъня отстрана; а на руските молодци за тая им заслуга, че във време на преврата, когато на сеизинът Срирота би позавидели и еничер-агалар, тяхна милост с камчиците в ръка, показаха гореща вярност в изравянието на гроба, в който се погреби България за няколко години…

…

В няколко деня аз обиколих и руското консулато, и българската община, и народното училище, места, които ми показаха, че може да се достигне учението. На руското консулато мустакатият гавазин, ножът на който беше дълъг колкото едно кросно, скръцна зъби насреща ми и не ме остави да приближа до портите;

…

Българщината в Букурещ, както и в другите румънски градове, е съживена най-напред около 1860–1862 г. от покойния Раковски, който около това време съставил в Букурещ дружество. В това дружество, на което бил изработен, и устав от самия Раковски, взели участие богатите българи като Грудов, Андреолу Атанас, Евлогиевци и пр. Когато Раковски пожелал да вземат участие в това дружество и някои от младите българи, хора сиромаси, но честни, старите богаташи възнегодували, защото не им било приятно да имат съприкосновение с подобни хора, и по тоя начин свръзките между стари и млади били прекъснали веднъж завсякога. Така е и трябвало да бъде. Втора причина за това разделение е била: че младите патриоти почнали своите действия в Сърбия. После това старите устроили комитет (Добродетелната дружина) начело с Христа Георгиев, в който комитет взел участие и руският в Букурещ консул. Останалите в Букурещ младежи съставили нещо като революционен комитет, свърталището на който било читалището „Братска любов“. Доколкото ни е извество, в тоя комитет взели участие Д. Ценович, докторите Гръмников, Планински, Попов, Русевич и пр. От 1868 г. Левски станал душата на тоя комитет. Той начесто дохождал в Букурещ от България и всичките членове гледали в неговото лице истински герой.

…

Такива са били букурещките богаташи, които препоръчват себе си за патриоти. Който е имал злочестината да се скита из Румъния, той се е уверил в това.

По-късно, в княжество България, беше се устроил подобен самозван комитет под название „Македонска лига“, която имаше за цел освобождението на Македония. Тя се състоеше само от две-три лица, които издаваха разни брошурки с фигури, поддържаха вестник, имаха си печат, с топове и със смачкан полумесец отдолу, и повече нищо, а бедните македонци, които нямаха никакво известие от тая разкошна лига, следваха да пъшкат под ятагана. Вероятно техните притеснения се увеличаваха още по-много, защото чуждите сили бяха направили дипломатически въпрос, че македонците съставили лига, а турското правителство търсеше предлог да вземе по-енергически мерки в Македония.

Това същото правеше и Букурещкият централен български комитет със своите мемоари до Наполеона и до султана, когото наричаха милостив баща, с която си постъпка още повече раздразняваше турското правителство, което си вадеше гнева на беззащитната рая.

Най-добро доказателство, че така нареченият Централен български комитет и неговите членове, отживели чорбаджии, не са вършили нищо за своя народ, служи и тоя поразителен факт, че четата на Хаджи Димитър в 1868, на Христо Ботев в 1876, планът на апостолите в 1875 г. извършиха своето дело без ни най-малката помощ на тоя Централен комитет. Напротив, тия се пазеха от тях, както от самите турци, защото разликата между Панарета Рашеев и Евлогия Георгиев, от една страна, и Григора Доростоло-Червенски и Стефана Карагьозов, от друга, беше само тая, че първите живееха в Румъния, а вторите — в Турция. Всъщност тия бяха екземпляри от един катехизис: първите наричаха младите патриоти бозаджии, а вторите — чапкъни и нехранимайковци. Когато четата на Хаджи Димитра премина Дунава при Свищов, на втория ден чорбаджийската дружина се известила за дръзката посгъпка на младите патриоти, които минали при всичките подмамвания и обещания на Панайот Хитова, който така също бил оръдие на благоразумните и захванал да хитри, един от нейните членове, именно Христо Георгиев, се затекъл при руския консул, комуто съобщил неприятната новина за минуванието на четата. Какво е станало после това, мъчно е да се узнае, само това е факт, че после няколко часа русчукският валия знаел, че една чета българи минали Дунава Комитетът на старите отишел още по-надалеч, той взел ролята почти на доносчик, защото протестовал от името на българския народ, че четата на Х. Димитра няма нищо общо с народа.

…

Видните богаташи, тежките търговци, учените и пр. не са вземали участие в революционния комитет с твърде малки изключения. Който се съмнява в моите думи, то нека разпита и изучи: има ли някъде по гората гроб на богаташ, на тежък търговец и на учен из Францня или другаде? Има ли да е обесен някой от тях? Може би някъде, но кой казва, че има правило без изключение? Напротив, гдето има мерзости, калпазанлък, хищничество, там учените ще да ги намериш повече. Черковният въпрос, въстанието, превратът в България и пр. са ясни доказателства. Никой селски учител, колкото и да е той безсъвестен, не е съветвал своите събратя да си променят язика и да го заместят с руския.

…

За по добро доказателство на казаното от мене аз ще приведа тука думите на Л. Каравелова, казани в 52 брой на в. _Независимост_ (1874), в отговор на една статия, поместена във в. Obzor: „…Ако писателят на гореказаната статия е българин, то той трябва да знае, че четите от 1867 и от 1868 година бяха испроводени не от букурещките чорбаджии и не с тяхното съдействие — говори той. — Четата на Ф. Тотя е била въоръжена и испроводена от младите емигранти, от които и мнозина са приели и сами участие; а X. Димитър се е въоръжил със събрани между самите хъшове пари и отишел по своята собствена воля. (Ние знаеме от достоверно място, че въоружаванието на последната тая чета се дължи на две момчета, едното на име Никола Търновчето, които откраднали от своята господарка кокона около 1000 жълтици. Вижда се работата, че покойният не е посмеял да изнесе на пазар тоя факт. Разбира се, че имало и други някои помощи.) Всичкото това се е скривало от така наречените нотабили (чорбаджии). Известно е така също, че когато намеренията на X. Д. били открити от нотабилите, то един от тях (Хр. Георгиев) известил на руския консул барон Офенберга, който е имал съвсем криви понятия за X. Димитровата чета. Той е явил на френския консул, че около стотина души български _разбойници_ се приготовляват да минат в Турция да обират селата, да убиват работниците и да нападат на селените. Ето как са били препоръчани българските юнаци от своите братя нотабили. Френският консул телеграфирал в Русчук, че около стотина души разбойници ще минат в империята да правят обири и различни злодейства. Из всичко това вие видите ясно, че турските власти са били известени от самите нотабили…

…

Любен Каравелов цели четири години е проповядвал със своя вестник балканска федерация между българи, сърби, румъни, па даже и гърци. Следователно думата федерация не беше така само случайност. Само в братски съюз между тия малки държавици е виждал той и неговите другари гаранция за истинска саобода. А към руското могущество ни той, ни Левски, ни пък друг наш патриот е апелирал. „Защо ни е нам Русия, когато и в нея бият така също, както и в Турция?“ — говореше той постоянно.

…

Подир Св. Стефанския договор между Русия и Турция, в 1878 год., двамата синове на баба Танка се освободиха от вечното заточение. Никола по-напред, а Ангел по-после, когото турското правителство отказвало да освободи заедно с другите му другари от Хаджи Димитровата чета, на брой седем души, на това основание, че тая чета нямала политически характер, а била разбойническа.

…

Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на бълтарите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена. Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник — московеца, — когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.

И така, руските войни до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турското иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече*3. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание, защото, от една страна, ожесточавали турците, а, от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.

Третя по-сериозна причина за тия въстания са били въстанията в разни времена за независимост на околните християнски народи — гърци, сърби и черногорци, — които са разваляли рахатлъка на агата, напомняли му, че и мирната българска рая може би един ден да направя това същото, имал благосклонни причини да мрази и ненавижда тия последните, защото мнозина българи, които ламтели за священо отмъщение и за християнска война, вземали живо участие в борбата на гръцките и сръбските въстаници. Освен това когато яничерските табори се възвръщали от Мора и Сърбия, не твърде удовлетворени, вадели си гнева от мирната рая, която доплащала греховете и на гърци, и на сърби. Според разказванията на съвременници от тая покрита с неизвестност епоха, които разкази са най-верните доказателства във времето на гръцката буна, всеобщото клание на българите било задържано на иглен връх, а оръжието им било събрано и цели седем години не се дозволявало да го носят.

От друга страна обаче, и тия въстания немалко стреснали българина. На много места по градовете по-развитичките хорица, ако можем да ги наречем така, посъбрали се на тайни места тук-там и жертвували по няколко часа да разискват за целта и намерението на въстаналите си съседи. Това било начало.

Като преминем с мълчание много други косвени второстепенни и третьостепенни причини, ние ще да се спрем на българския черковен въпрос, т.е. на борбата ни с нашите духовни тирани — гърците. Когато българският народ видял с очите си как позорно се рита по улиците златната митра на фенерския горделив деспот ефенде, когато святата му разкошна митрополия била нападната от народа и той побягвал из прозореца като плъх заедно със своите парамани и улани и търсел спасение в конака, събития на които са били свидетели много градове; когато най-после въоръжени младежи с ками и ножове сутрина рано вземали с пристъп своя божи храм, усвоен с хитрости и лукавщина от фенерския грък, в който тоя последният канервал през носа си, то естествено и твърде логически излязва, че българинът си е задал следующия въпрос: „Не можем ли да направим ние това същото и с недуховните си тирани, т.е. не можем ли да вирнем глава и против турците?“ Малкото събитие влече след себе си голямото. В продължителната борба с гърците българският народ се е научил на много неща, имал случай да вдигне ръка на много места не само против своите духовни наставници и учители, но и против неприкосновените турски заптии, а това значеше твърде много. На много обичаи и правила, изработени и освящени от века на невежеството и заблуждението, които бяха спечелили помежду ни право на непогрешимост и неприкосновеност, той настъпи с решителност и дълбоко презрение.

И така, черковният въпрос е първият фактор, който е побутнал българския народ да направи една крачка към гражданско и политическо самосъзнание, да захване да мисли, че като се освободи от своя духовен тиранин, то ще дойде ред да свали един ден от гърба си и политическото иго. Черковният въпрос послужи най-напред да съедини българския народ в едно цяло, той тури най-здравата основа на нашата народност, той разбърка на мнозина закоренелите понятия и ги накара да правят разлика между думите българин и християнин. Със захващанието на черковния въпрос ние виждаме, че българската интелигенция почва тук-там да си издава гласа, да размисля за доброто на своята собствена черга. От най-напред, докато нямало още читалищата, млади момци се събирали по няколко души после божествената литургия в празнични дни и ходили от къща в къща на посещение, гдето изпявали по няколко нови народни песни, от които присъствующите били във възхищение. Песента _Гордий Никифор_, която е ставала причина да се пукнат много глави между българи и гърци, е принесла много по-големи добрини, отколкото различни блудкави и осакатени преводи. Когато събравшите се младежи преминували през гръцките махали и пеели тая песен с _народната гайда_ начело, то Сократовите горделиви потомци бълвали гущери, а заспалото сърце на българина трептяло като есенен лист. Камите и ножовете били готови на пояса да се пуснат в действие при най-малкия повод от страна на обидените. Любопитно е, че в подобни скандали турските власти са се отнасяли твърде снизходително. „Оставете ги: тия са от _даживейлерден_“ (т.е. от ония, които викат: „да живей“) — казвали бедните турци, без да подозряват, че тия _даживейлерден_ после няколко години ще да побутнат и престола на халифовите наследници. Народният общински учител го считаше за гордост, ако учениците му в празничен ден са се били няколко пъти с гръцките ученици, т.е. ние искаме да констатираме, че идеята за народност се бе проявила и между учащите се.

После черковния въпрос, като предшествующа причина на българското въстание иде нашата литература. В това мерило на умствената деятелност на всеки един народ ние ще да турим, макар и не дотолкова уместно, училищата, читалищата, различни дружества, театрални представления, журналистиката, празника на св. равноапостоли Кирил и Методий, песните и пр.; литература в тесния смисъл на тая дума, каквото значение има тя в Европа, ние, току-речи, не сме имали, при всичко че един наш събрат ни уверява, че сме притежавали доволно заякналичка книжнина. Журналистиката ни, начело с в. _Македония_ по време на черковния въпрос, чисто революционните вестници _Свобода_ и Независимост на Л. Каравелов, както и неговите огнени съчинения, които се четяха по тъмните кьошета из отечеството ни, са имали най-силно влияние. За читалищата няма що да говоря; всеки знае, че тия бяха второстепенно свърталище на революционните комитети, под техния покрив се виждаха младежите един път в неделята, в тях интелигентният учител говореше реч, наречена _сказка_, и пр. Силен подтик са били така също в нашето самосъзнание театралните представления из отечеството ни, които възникнаха, ако помним добре, в 1868 г., и най-напред се даде на сцената _Многострадална Геновева_. Бедната Геновева! Колко невинни сълзи е проляла тя, колко нощи е бивала наред след представлението предмет на домашни разговори. После _Многострадална Геновева_ идат драмите на покойния Д. Войникова, на В. Друмева, _Изгубена Станка_ на Блъскова и пр. Първите — такива и онакива, но ние смело можем да кажем, че тия възпитаха бъдещите наши борци за свобода, тия им вдъхнаха идеята за юначни подвизи. Ние познаваме лично мнозина, в числото на които влязва и перущенският герой Кочо Чистеменски, които станаха патриоти от сцената на представлението.*4 А _Изгубена Станка_! Тая народна драгоценност, скромен труд на заслужившия Блъсков? Нейните герои Желю и Кольо, с дългите ножове и колчаклии потури, тяхната отчаяна битка не с въображаеми печенеги и гърци, но с голи татари и турци, живи угнетители на народа, тия живи и действителни типове от новия български живот, техните съвети и планове да _спасят една млада християнска душа_ от зверски ръце са трогвали твърде дълбоко простата младеж; мнозина знаеха наизуст тая народна драма; който играеше ролята на Желя и Никола, така му оставаше името, той се сочеше с пръст и от младо, и от старо. Народният ни празник Кирил и Методий, който се празнуваше твърде тържествено из цялото ни отечество, можа да въодушеви и да събуди убития народни дух толкова много, особено в простолюдието, щото с него не може да се равни друго никое средство. Като се зададеше Кирил и Методия — сякаш че идеше нещо необикновено, по-тържествено и от Възкресение. Божествената служба, която се вършеше обикновено в училищния двор, не беше се още преполвила, когато „народната гайда“ с дългото ручило писваше малко по-настрана и грамадното хоро се залюляваше под наблюдението на турския жандармски юзбашия, който се хилеше и веселеше наравно с другите.

Четите на Тотю войвода, на Панайот Хитов в 1867 и на Хаджи Димитър в 1868 г. измениха хода на работите. Ние тук ги туряме като предшествующа причина на Априлското въстание, защото тия само по себе си не могат да се вземат за чисто народно движение, изникнало от средата на самия народ. Тия чети се образуваха от ония български синове, които бяха предварили своите съотечественици по понятия и взглядове и които не можеха да търпят поведението на турското правителство, което се подиграваше с решението на черковния ни въпрос. Че българският народ не е бил приготвен още да посрещне тия патриотически чети, служи и тоя поразителен факт, че никой от местните жители не се е присъединил с борците, а, напротив, може да се каже, че тия последните са били преследвани и от своите братя.

Но минуванието на тия чети Дунава, първото пуквание на пушката при Върбовка и Вардин, бесилките на Митхат паша, заточенията така развълнуваха младите умове, щото просвещението и борбата ни по черковния въпрос подир петдесят години не можеха да достигнат това. Песента „Гордий Никифор“ се замести от „Стани, стани, юнак балкански“, сраженията на Хаджи Димитровата чета вървяха из уста в уста, последните прощавания на осъдения юнак върху бесилницата се повтаряха с благоговение, събраните млади от всяка ръка хора на угощение, както по него време бе на мода, из лозята и отвън града, слушаха с отворени уста запретената юнашка песен, която развълнувано пееха няколко души не твърде на висок глас; вестникът на Каравелова и брошурите му загърмяха от Букурещ, пъргавият Дякон не закъсня да се яви, думата _комита_ придоби право на гражданство; а бесните черкези и необуздани заптии следваха да поливат масло върху димящия се още огън.

Най-после ние сме длъжни да споменем още една предшествующа причина на българското въстание, която, според частното ни мнение, струва ни се да има известна част от правдоподобие. Думата ни е за участта на българската интелигенция пред въстанието. Ако турското правителство наместо да преследва младите сили на България, беше им отворило път към различни граждански и военни служби, т.е. ако ние имахме по-голямо число Иванчо и Юрданчо ефендювци, както другите християнски народности на Балканския полуостров имаха своите киркоровци, гарабедовци и аристидовци — да не ни обвинят, че ще кажем голяма дума, но Турция и до днешен ден щеше да си съществува, и досега още полумесецът щеше да се развява в София и Пловдив. Интелигенцията на всеки един народ, която руските сла-ванофили, макар и да равнят по отношение на народния успех с нула — имала е и ще даима решающи глас в съдбините на простата маса; без нейното участие нищо е невъзможно да стане. Ако турското правителство искаше да убие българската интелигенция със заточение в Диарбекир, то много по-добре щеше да сполучи в целта си, ако направеше от тая интелигенция ефендета, защото ние знаеме от пример, че колкото българи имаше на турска служба, почетени с нишани, всичките до един бяха лица с развалени характери и много по-предани на Османовия престол, отколкото самите турци. Ние щяхме да имаме по образ и подобие арменска интелигенция, която да се грижи само за доброто на бадемлията мастика и на турския чиновнически разврат…

Тия са горе-долу по-главните причини и фактори на нашето въстание, според частното ни мнение; а на бъдещия историк остава да се произнесе за тяхното правдоподобие.

…

От действията на апостолския комитет в Гюргево, т.е. за тяхното преминувавие в България, не е знаел почти никой. Съдбата на Хаджи Димитровата чета и на други още предприятия, които били узнавани в Турско много по-рано, преди да бъдат извършени, научили апостолите на ум и на разум. Освен това между тях нямало претенциозни войводи, юнаци от кръчмарския стол, и _ястъклии мустаки_, които да искат осигуряванието на своите семейства, които да разказват на своите другари и любовници, че _отиват вече_ и пр. Апостолите за бъдещото Априлско въстание бяха истински патриоти, хора с известни убеждения и характер. Ето защо техният план не можа да се узнае и от най-тънките шпиони. Само Каравелов, Ботев и други малцина в Букурещ знаели, че неколцина ще минуват в Турско, но кои именно били тия, какъв им бил планът — и на тях не било известно.*9

Касите на _Добродетелната дружина_, т.е. обществото на старите безчувствени богаташи, плющели от злато, но никой се не обърнал да попроси помощ от тия последните, защото всеки знаел, че техните пари са зъмска кост, тия чакали да жертвуват, когато се освободи България. Още повече: ако новината, че смутители се готвят да нарушат дълбокия сън на агата без знанието на Русия, щяла да разтревожи немалко и богаташите, за които не било вярно, че ще да се стърпят от да не се похвалят на някой консул, че младите пак развалиха, както това стана с Хаджи Димитровата чета.

Апостолите се отнесли до Иван Стоянов, горещ български патриот в Гюргево, който ги онабдил парично за пътни разноски и да си купят револвери.

…

Освен устните сведения на очевидци за състоянието на раята след оттеглянието на руските войски от България, ние притежаваме още и скъпоценен писмен документ — жалбата на котленските жители до Дибич Забалкански, поместена в _Горский пътник_ на Раковски, стр. 234, в действителността на която ни най-малко се не съмняваме… „А най-паче сме страдали — пише жалбата — във време рата Руссiя с Турция; понеже, от една страна, земя наша се тъпче от Руссийския войски, добитък губим, жятва, лозiя, все са разорява и разграбва, от друга же страна, хранрми небройни войски турци и тяглими най-голямая свирепства в това растояние, когда най-много беснее турско зверство, разярено, что има рат с наши единоверни Русси братя. А пощо побеждения са завращат за Азiя е голям страх и ужас за бедни българи. Отгде поминат, колят, бият, горят, грабят и робят! Тии зверове от нас бедни българи искат да си извадят гняв и да си отмъстят за изгубвание бойно поле в сражение с Русси…“ „Важно дело, бедни българи! — отговорил Дибич Забалкански на депутацията, която му поднесла прошението. — Но седете си мирни във ваше отечество! До ще време и за вас! Сега се говори за Влашко, Богданско и Сърбия… Не бойте се. Сега веки ще да се издаде ферман за амнистия (?).“ „Каква амнистия, казвате, Господарю? — отговорили пълномощниците. — Турци не слушат своего Господаря Султана, они ни щът нищо от това да знаят. Ми молими да ни уставите свободни да вършими и ми що знайми.“ „Българи! Стоете си мирни, че ше обърна топове да ви избия аз!…“ — отговорил строгият генерал.

От всичко това се види, че войната в 1828 г. е била подигната _только для уничтоженiи неверных поган_, а братушките са теглили запартата за „бог да прости“. Та и другояче не е можало да бъде. Него време самите ни освободители, които са газили Дунава уж да ни освободят, са били роби, десет пъти по-мъчени и по-угнетявани, отколкото ние, раята. Разликата е била само в това, че на Балканския полуостров тираните са били с чалми, а в Русия — с шапки. Солдатинът — роб, който е умирал по крайдунавските брегове, без да знае защо, брат му е умирал в това същото време в своето отечество на бесилото. В Турция по онова време биеха само селяните, а в Русия — наред. Достатъчно е да ви припомня горчивата участ само на нещастния малорусийски поет Тараса Шевченка, когото хищният негов господар помешчик биел по лицето, докато страните на поета станат червени като на рак! А Щепкин? А Тропинин? Сибиряков? Тях са ги биели така също само затова, защото са били талантливи. В Турция отнемаха само имуществото на раята, добитъка и пр. А в света Русия помешчикът имаше право да отнеме и любезното чедо на милозливата майка и го продаваше на пазар. А знаете ли каква продажба? Трампа за две ловджийски кучета! Най-после мислимо ли е било да се чака по онова време освобождение от такова едно правителство, което забранявало да се произнесе думата _свобода и народ_ (наместо народ туряло се население), което забранявало на 21 000 000 същества, свои братя малоруси, да пишат и четат на майчиния си език? Русия дигала война повече да освободи Божигроб, „Света София“ и разкошната Византия и да побие поганците турки, както казах.

…

В отсъствието на Волов и Бенковски за няколко дена бяха пристигнали в Пловдив разни писма и куриери; от много места дохождали депутации да викат апостолите в своето село или град. Няколко от тия депутации бяха из селата, находящи се в Рупченската околия.

— Недейте ни забравя, и ние правим част от българския народ — казали тия пред Димитра Златанов. — Нека заобиколи някой от руските хора местата ни, и ще се увери с очите си.

Населението мислеше, че апостолите не са тръгнали само по себе си, че тях ги е проводила някоя царщина, например Русия, Сърбия или Румъния. По тая причина мнозина от тях не намираха за нужно да се обясняват пред простолюдието, че тия са бедни, изгонени и компрометирани младежи, тръгнали по собствена своя воля, без знанието на някоя царщина; защото, ако кажеше човек истината, то щеше да изгуби мисията му пред очите на масата.

…

Разбира се, че по длъжност аз трябваше да полея масло в огъня, т.е. описах положението на българския народ, ако не въстане на уреченото време, с такива мрачни красни, щото още вечерта няколко души туриха намерение да вземат е заем пари от Пловдив, с каква и да е тежка лихва, с които пари да си доставят подобри пушки.

— Хора като вас, бай Драгане, непременно трябва да ги знае руският цар? — попита един от присъствующите след няколко часа, когато се разбрахме вече един други, че сме си българи.

                — Питане ли иска още — отговори друг един, като че той сам да беше се виждал няколко пъти с руския цар.

Цялата нощ тия добри хора не се отделиха от мене, да ме слушат.

…

Преди обед ние потеглихме за с. Дядово из тясната каменлива пътечка, дядо поп с муле, а аз — апостолски. Трудно беше пътуванието. Моите кундури, с които не бях решил още да се простя, при всичко че ги влачех по камъците като букаи, бяха се охлузили и побелели като липова кора.

На половин пътя между двете села, в едно завряно място над реката, намерихме речения Григора, заедно с брата си, който къртеше кютюци от една нива, да гори кюмюр. После „добре дошли“, „живо-здраво“, „какво има, какво няма“ и пр. дядо поп Тодор, т.е. проводачът ми, прегази през просото.

— На сладкия разговор няма насищание — каза той, — па и празните думи се не свършат. Негова милост не е ни даскал, ни търговец, а апостол, изпратен от дяда Ивана (от Русия) — продължи той, като сочеше на мене, — дошел е и по нашите села да ни каже какво да правим; та затова заведи го в селото тая вечер да се разговорите, както ние направихме в Сотир.

…

Скромното жилище на бай Ивана, състояще само от една ниска стаица, лишено от най-обикновените селски мобили, страшно ме порази. Нима тук в тая мрачна дупка са се събирали по трима апостоли от един път, нима в тая колиба се е решавала съдбата на България, питах аз сам себе си и поглеждах крадешком на бай Ивана, за да се уверя дали и той подсещаше онова, което аз си мислех. Тихото и спокойно лице обаче на стария патриотин, на което всяко виражение показваше смелост и твърдо убеждение в делото, на минута се не изменяваше.

Няма ония лекомислени питания, както това се случваше с много развити хора, да те питат отгде си, какъв ще да станеш след освобождението, какво мисли Русия, ще да изпрати ли помощ Сърбия, Румъния, дали няма да станат зян селата и добитъкът, жално ще да бъде, ако се пролее много кръв, и пр., и пр. Бай Иван не се вълнуваше и стряскаше от нищо. За да му се препоръчам, аз говорех умерено и сериозно, разказвах му как простият народ слуша апостолите, как се бои, радва и вълнува, продава мило и драго, за да се приготви по-добре за уречения ден, с една реч, исках да го уверя, че катастрофата ще да бъде страшна, надеждата е голяма. Ни чудение, ни прехласвание, ни пък нещо необикновено се не сториха моите разкази в очите на бай Ивана.

— Да, като тая година друг път народът не е вземал дотолкова участие в приготовлението; но ние не трябва да мислиме, че всичко е свършено, че това вдъхновение ще да стане вечно — забележи бай Иван твърде хладнокръвно.

Напразно аз чаках да заговори той: „Така каза Левски, който дохождаше всеки месец на къщата ми; тъй мислеше Димитър Общият, с когото ходех по селата да проповядваме заедно; много ми хареса Ангел Кънчев; не пада по-долу и Стамболов; Волов е по-учен от Бенковски“ — и пр., и пр., думи, с които той трябваше да препоръча себе си чрез другите, за да позная с какъв човек имам работа. Напразно, казвам; бай Иван не беше от ония самохвалци, нищо не говореше той за себе си, не обичаше да казва: „Аз направих това и онова, ние мислехме тъй или инак.“

— Ех, тия са минали работи; да гледаме ние настоящите — отговаряше той на моите въпроси, като го запитах нещо за Левски и за неговия план. — Слушам — прибави той, — че вие, апостолите, сте говорили по селата, че сте проведени от руския цар, казвали сте, че Сърбия и Румъния щели да ни изпратят по няколко топове, щом сме дигнели въстанието. Това според мене не е честно; няма успех там, гдето има лъжа, употребена тя с каквато и да е цел; развращава се населението, като слуша, че други ще да се грижи за неговата съдбина, малко надежда ще да захване да възлага той на собствените свои мишци.

…

Той ми изпрати един човек за проводач, с когото на часа заминах за казаното село.

Тук аз си прекръстих името от Драган на Юрданчо.

Водачът ми се казваше дядо Стоян, един от куриерите на панагюрския комитет. Преди два часа време той беше пристигнал от I окръг (Търново), гдето бе ходил с писма.

— Там е страшна работа; а тука ние сме нищо — говореше той, когато аз го запитах какво има на Велико Търново. — В Горна Оряховица (седалището на апостолите) введоха ме при големците, които, като видях, замръзнах на мястото си. Около седем-осем души брадати момци, насядали около една маса, размишляваха дълбоко. Всичките говореха на руски язик.*18 Вътре в стаята имаше окачени много револвери и пушки и два зелени байрака, а вън до вратата вардеше многобройна стража. Царски работи! — прибави той.

…

Освен Стамболов, Георги Измирлиев в I окръг бяха още Пармаков, Хр. Донев и др., руски възпитаници, които моят водач е чул, като говорили руски. Да живеят руските възпитаници! Най-голяма пропорция от тях взеха участие във въстанията. Но за това на особно.

…

— Когато ние минахме по замръзналия Дунав — продължи той — и стъпихме в своето царство, то без да ни познава народът дали ние бяхме истински негова доброжелатели, или турски шпиони, той ни прие с отворени обятия, повери си съдбата в нашите ръце.

Ние не знаехме какво иска да каже Бенковски с това, затуй потвърждавахме думите му.

— Въобразете си сега — продължи той, — когато нас; бедни и компрометирани емигранти, посрещнаха така гостолюбиво, то какви почести ще да окаже тоя същият народ на ония авантюристи и философи, българи, руси, сърби и други славяни, които, като чуят за успеха на нашето дело, с баталиони ще да нахлуят в България и ще да вземат всичко от ръцете ни, което ще опропастят. Заради това, преди да се отвори заседанието, трябва да вземем от депутатите едно пълномощно, в което да се говори, че само апостолите имат право да дигат въстание, когато намерят за добре, от тях да зависи да избират войводи, с една реч — тия да разполагат със съдбата на населението… Ако ние не направим това, тия, които са се събрали тук по наша заповед, при най-малката несполука ще да ни натирят и ще да си поверят съдбата другиму. Наистина, че русите, сърбите и пр. са наши братя-славяни, но твърде е възможно да дадат друг характер на чисто народното дело; а особено, като знаеме, че нашият българин е наклонен да отдава по-голямо предпочитание на чужденеца и лъскавата форма. Аз, от своя страна, обичам всичките славяни, славянин съм в сърце и душа, но никой път няма да се съглася и предателство ще да бъде от наша страна, ако допуснем да се развее преяпорецът на някоя от горепоменатите народности над историческото Търново или по върховете на стария Балкан. Ние сме славяни, но по-напред трябва да бъдем българи, да изкърпим своята съдрана черга, па тогава да мислим за великата идея!…

…

Царските хора, ония, които облизват саханите на тиранина и които мислят, че шпионите са ангели, а жандарите — светци, които мерят съдбата на народите с аршина на своя кръвожеден господар, ще да възразят, че тия селяни са били отклонени от правия път чрез подбуждението на недоброжелатели. Не ги слушайте! Тия са лицемери и заклети врагове на всичко, що е самостоятелно и що иска да живей за себе си. В техните уста се търкалят твърде начесто думите: бог, християнство и вяра; но вие бягайте от тях, защото, който си служи с тия идеали, той е и иай-големият харсъзин. Нека тяхна милост заповядат днес и горепоменатите села, да се опитат и подигнат жителите им да оставят селото си, т.е. да тръгнат в кривия път! Аз вярвам, че тия няма да направят друго нищо, освен да изпитат най-горчивите разочарования. Не само живият и словесният човек се не бунтова без сериозни причини, но и дълготърпеливият вол не направя тая глупост, докато не му е напукана кожата. Колкото за тираните, които се боят от бунтовете, като от чумата, тях вие оставете настрана. Тия ще да се орахатят и успокоят само тогава, когато народите захванат да пасат трева и онемеят… Наистина, че в последно време, когато сам руският цар стана бунтовник, когато той започна да краде князове и короновани като него глави — с помощта на своите рубли, подлости и подкупи той можа да възбунтува няколко местности в България или по-добре няколко офицерчета; но тия царюви бунтове траяха или дордето изтрезнее пияната тълпа, или докато самите солдати напукат гърба на своя продаден началник. Рублите на Александра III успяха по едно време (9 август) да наредят в България и правителство от своите гнусни бунтовници, но като им цапнаха по една плесница, на прах и на пепел станаха, сам царят го заболя.

…

когато се явихме пръв път над Лисец и Панагюрище се представи пред очите ни във всичката своя грозотия, Бенковски спря коня си на върха на планината и посочи с пръст към пламналото село.

— Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей; а на Русия — нека тя заповяда!… — каза той и отиде да седне при корена на един бук.

…

Името Георги Бенковски не е просто случайност. То принадлежи на един полски патриот, заточен от руското правителство в остров Сахалин. Тоя поляк сполучил да избяга от каторгите и стъпил в Япония. Френският посланик в Едо го взел под своя защита, защото французите и до днес не са отказали още да дават своето покровителство на нещастните поляци. Той дал на поляка френски паспорт, в който се бележело и името му — Антон Бенковски, за да се върне с него в Европа. Антон Бенковски си избрал за местожителство Турция, така също гореща покровителка на неговите съотечественици, и тръгнал за Цариград. В паспорта му се говорело открито, че той е полски емигрантин. Като пристигнал в Диарбекир, срещнал се случайно със Стояна Заимова, познат вече на читателите. Тоя последният, така също заточеник от турското правителство, бил турил вече намерение да избяга. Като си разправил хала на А. Бенковски, предложил му, ако желае, да си отстъпи нему френския паспорт, а той да си извади турско тескере. А. Бенковски склонил и продал паспорта на Заимова за 5 лири. С тоя паспорт Заимов сполучил да избяга в Румъния през 1875 година.

Когато нашият Бенковски тръгвал за Цариград през същата година, за да го пали, както споменах вече по-горе, то Заимов му дал паспорта на А. Бенковски, и така нашият Гаврил Хлътев бил принуден да замести своята българска фамилия с поляшка.

…

В живота на народите, на правителствата и на партиите дохождат такива минути, щото нравствените отпадания поразяват и убиват хората най-чувствително. Имаш сили грамадни, приготвил си се да стоиш срещу опасности и съпротивления, а заведнъж само от слухове, само от далечни събития клюмваш врат мълчаливо. Безнадеждността и упадъкът, който се чете в лицата на присъствующите, като електрически ток предразполага всички на сдавание и пасивност. Турският командантин на шипченските крепости се предаде на русите в 1878 год. с 30000 души въоръжена войска. Другояче не можеше да постъпи той, като знаеше, че другарят му, Осман паша, е паднал вече, че Сливен и София са отстъпили. Лъжливите слухове на 9 август, че всички партии са се съгласили в София, накараха много градове и гарнизони да дадат клетва на ияколко чапкъни, които в душата си мразеха. Княз Александър, като се върна от Рени, знаеше, че цял народ е готов да сложи кости напредя му. Тогавашните лъжливи слухове, че Европа се мръщи за неговото възвращание, депешата на Александра III предразположиха всичките граждански и военни приятели на Княз Александра да пуснат тоя последния да си отиде и хвърли държавата в пропастта. Хапехме си подир един месец пръстите, но беше вече късно. В Търново двама изменници, Груев и Бендерев, които трябваше да повиснат с краката надолу на бесилката, председателят на Великото народно събрание ги водеше подръка на посещение при министрите, а българското правителство тръгна от Търново с намерение да отиде в София и се предаде на Каулбарса, който нямаше със себе си никаква войска! Подир малко, от един само глас, който се издигна в пещенската камара за в наша полза, и кураж, и сила се породиха между българските патриоти. Така е то. Ако бае Станчо, когото срещнахме в Тетювенската планина, ни кажеше: в Търново е станал паша Ботев или Стамболов, то всинца щяхме да се преобразим на левове.

…

Разбира се, че клетият българин не беше стопанин на нищо по това време. Той преживяваше такива тежки дни, каквито едва ли бяха виждали неговите праотци в завоеванията на мурадовци! Не се знае като как би се свършила тая ужасна вражда между двата народа, ако не беше прибързала нашата освободителка да ни дойде на помощ. Онова, което може да се каже, е, че турското правителство след Цариградската конференция, ако не беше се увлякло във война от Русия, щеше да бъде принудено да вземе мерки за подобрение съдбата на раята, както казахме вече по-горе. Но щеше ли българският народ да се задоволи и да остане мирен, след като имаше той вече отпреде си Батак, Перущица, Бояджик и други още паметници? Ние поне не вярваме това, няма да го повярва и всеки интелигентен, който обича да гледа напред…

…

Да ви разкажа нещо по-подробно за деятелността на пловдивския комитет в 1876 година. Двамата апостоли Бенковски и Волов дошли на 13 февруарий през зимата в с. Царацово, в дома на Божила, отгдето изпратили стария деец бай Ивана Арабаджията да извести в Пловдив на приятелите, че двама апостоли желаят да влязат в града. Това известие било съобщено на трима души, а именно: Христо Благоев, Христаки В. Търнев и Димитър Свещаров, от които първите двама отишли, заедно с бай Ивана, до с. Царацово, за да посрещнат носителите на свободата. На другия ден рано сутринта, часа по осем, двамата апостоли по крака влезли в града, без да бъдат забележени от някого. Тия се установили в дома на Христа Благоева, гдето свикали събрание да прочетат своите пълномощни писма и да кажат целта на пътуванието си. Между другите лица в това събрание присъствували освен гореспоменатите личности — Коста Калчев, Стефан Дренски, Набодков (учител), Антон Балтов, Тома х. Георгиев и други.

После това Бенковски взел думата и напространно разкрил на присъствующите с каква цел са дошли тия в града им и какво се изисква от тия последните да направят като българи и патриоти. Предложението да се устрои комитет в града Пловдив било прието на драго сърце и всеки захванал да работа за неговото организирание според силите и способностите си.

Бенковски ходил при руския в града консул да му съобщи мисията си и да му поиска руски паспорт но, тоя последният не го приел, като казал, че Русия не желае въстание…

Иван Вазов за Русия

Иван Вазов – две стихотворения за Русия.
Първото е писано две години преди края на руско-турската война.
Второто е писано по повод на руското нападение срещу България през Първата световна война през есента на 1916 г.

 

1876 г.

1916 г.

РУСИЯ! Бях — малък аз, но още помня: във стаята ни бедна, скромна висеше образ завехтел до божата света икона. Над него имаше корона, под него пък — двуглав орел. И често майка ми тогази ме вдигаше да видя ази отблизо тоз лик свят и стар и нежно думаше ми: „Чадо, целуни тоя хубав дядо, целуни българския цар!“ И оттогаз го аз обикнах. Кога на възраст попристигнах, от моя тейко аз узнах, че руский цар родей се с нази, че турците той гони, мрази, че той ще ни спаси от тях. Кога ни псуваше тиранът, „Московци!“ — викаше ни с гняв. Разбрах, че тейко беше прав. И вярвах, че да ни отбранят, ще хвъркнат бърже къмто нас, все колчем плачехме със глас. II И тъй отрано с таз идея, с таз вяра хванах да живея. И чакам аз, за мъст готов, и целият народ ми чака, кога в теглото и във мрака да чуем руский силен зов.И чакаме… тъй както роба на мъка си последний час, тъй както Лазар чака в гроба да чуй гласа на своя спас!Навред, де чуват се въздишки, де сълзи ронят се вдовишки, де тежки железа дрънчат и дето кървите течат, и дето има мъченици, и обезчестени девици, и бедни, голи сироти, и окървавени бащи, и черкви, села развалени, и пълни с кокали полени — при Тунджа, Тимок и при Вит; вред, дето робът жаловит към север горестно поглежда, вред, дето грей една надежда, вред, дето пълно е с тъга, навред, по всичка България, една се дума чуй сега, един стон, един глас: Русия! III Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило! То в мрака бива нам светило, надежда — в нашите злини!То спомня ни, че ний кога сме забравени от целий свет, любов, що никога не гасне, за нази бди с най-сладък свет.Русия! Таз земя велика по шир, по брой, по сила! Тя с небето има си прилика и само с руската душа! Там, там молбите ни се чуват и в днешния печален час сърца все братски се вълнуват осемдесет милйона с нас! IV О, скоро нам ще се протегне могъща, силна, братска длан и кръв поганска пак ще текне, и пак ще гръмне стар Балкан! Че царят волята си ясно яви в свещената Москва и през уста му едногласно Русия цяла хортува: „Решил съм, каже, да избавя от робство братята ни днес. Това дългът ми повелява, това го иска руска чест. Ще гледам с мирен начин ази да стигна таз свещена цел, но не сполуча ли — тогази ще вдигна руският орел. В такъва случай се надея, че всяк от вас ще бъде пръв за таз великата идея да жертвува имот и кръв!“ И от далечната Камчатка, дори до финските моря една светкавица засвятка, един разчу се вик: „Урра!“ V О, здравствуй ти, Русийо мощна, света трепна от твоя глас, скокни, царице полунощна, зовем те ний, ела при нас! България сега те вика. Часът настана: твой завет и твойта мисия велика да ги изпълниш в тоя свет! Затуй си ти прочута, славна и друга нямаш с тебе равна; затуй обхващаш полусвет — царства, народи, океани — и нямаш изглед, край и чет; затуй те бог до днес отбрани от толкова беди, душмани; затуй можа да съкрушиш Мамая-хан и Бонапарта, затуй врага си ти страшиш, кога те гледа и на карта, затуй зовеш се ти Света, затуй те любим кат баща и чакаме като Месия: Затуй си ти Русия!

НА РУСКИТЕ ВОИНИ О, руси, о, братя славянски, защо сте вий тука? Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости? Желали би вас възхитени да срещнем со сълзи и с китки… Но идете вий настървени, на грозни зовете ни битки! Желали би вас да прегърнем и тоз път сърдечно, горещо. Но взорът ви свети зловещо… Как ръце сега да разгърнем? О, руси! Аз друг път ви славях за подвиг велик и чудесен, високо ви лґкът поставях във мойта душа, в мойта песен! Вий някога знаме Христово развяхте за благо човешко – строшихте ни игото тежко, а днеска ни носите ново!И пак не ви мразим (не крия: обича ви още народа); но любим и свойта свобода, стократно пµ любим я ния. За тоз кумир ние се бием и с чужд, и със близък упорно и няма ний врат да превием пред никакво иго позорно! О, колко ви, братя, жалея! О, как би желал, братя клети, свобода и вам и за нея кат нас да живейте и мрете!

Паметникът на съветската армия, Руското посолство, Ленин и МВР.

Кратичко предисловие. Първо: Лицата, които наричам „полицаи“ в описанието на задържането ни, можеха да са просто мутри с бял Опел Астра с надпис ‘Полиция’. Нито се легитимираха, нито имаха обозначителни елементи по униформите си, но пък се държаха точно като квартални мутри. Второ: Паметник е нещо, напомнящо за събитие от миналото. Така нареченият паметник „на съветската армия освободителка“ не отговаря на това просто условие. В историческите документи действията на тази армия спрямо България се наричат окупация.

Една година по-късно: Съдът обяви задържането ни за противозаконно, а заповедта за задържане – написана абсолютно некомпетентно. Прокуратурата е прекрати делото срещу нас, защото не сме извършили престъпление.

Арестът:

В около 2 часа сутринта на 07 септември 2014г., от западната страна на паметника на съветската армия, бях арестуван заедно с Валентина Маринова, Константин Божилов и Марта Георгиева. Арестуваха ни заради надписите по паметника: „ОКУПАТОРИ!“, „ЗАВОЕВАТЕЛИ“ и „70 години подмяна“.

Дойдоха 2 патрулки, с общо 7 (седем) полицая – шест мъже и една жена. Ние бавно и спокойно се приближихме до тях, не казахме нищо. Поискаха ни личните карти, ние им ги дадохме, и ни казаха да застанем един до друг и да не мърдаме. Полицаите не се представиха. Започнаха да ни обиждат (тъпи, дебили, боклуци, несъградили нищо през живота си, не посадили едно дърво, не трябва да имаме деца, и т.н.). Полицай с бръсната глава каза за Валя на колегите си: „На тая мечтата ѝ е да я изнасили футболен отбор“. Аз мълчах през цялото време. След няколко разговора по телефона (явно с началство) ни закопчаха с белезници зад гърба. Телефонът на Косьо звънеше, един полицай му го взе от джоба и започна да разговаря с повикващия, представяйки се за приятел и подканяйки го да дойде до паметника. Всички полицаи ни говореха: Ако не бяха тия от паметника, сега щеше да се казваш Айше/да си с резана патка/да носиш фередже/да носите фесове; Искате да сте под турско робство ли? Възмущаваха се как не познаваме историята, обиждаме руснаците, и така нататък. Един полицай каза на Косьо, че е на 42 години, а не е поставил 42 тухли една на друга, само е изсрал 42 лайна. Последва смях от всички полицаи. Валя и Косьо по едно време казаха, че не сме извършили престъпление, и не е нужно да се държат с нас по този начин.

По едно време дойде и Марта, представи се. Полицаите ѝ поискаха личната карта, тя им я даде. Носеше и официален документ от ЦИК, че е кандидат за народен представител, и каза, че това е нейна политическа акция. Полицаят с бръснатата глава (най-пламенният, не спираше да говори) взе от ръцете ѝ документа и го хвърли на земята. Марта възрази срещу грубото отношение към нея. Вдигна документа от земята, и повтори, че акцията е политическа, и че като кандидат за депутат има имунитет и не можа да бъде задържана. Това ядоса много полицая, той отново ѝ взе документа, хвърли го на земята, след което закопча и Марта с белезници. След това полицаите ни обясниха как понеже и ония в парламента са същите боклуци и дебили като нас, затова сме на това дередже. Препоръчаха на Марта да се кандидатира и за космонафт, и добавиха, че е тъпа като нас тримата. (Чудя се – дали действията на полицаите са непристойни, грубо обиждащи обществото и нарушаващи обществения ред?) Обвиняваха ни, че заради такива като нас стоят и пазят паметника цяла нощ, вместо да вършат полезна работа. Говореха помежду си, че точно тази нощ седели до паметника цяла нощ, но ги пратили да проверяват сигнал на кино Одеон, и точно тогава ние сме издраскали паметника.

След известно време и 2-3 разговора, явно с началници, на които обясняваха положението, ни казаха да се качваме в патрулките. Не казаха, че сме задържани. Не казаха защо ни задържат. Всички бяха без обозначителни знаци – баджове, имена. Не ни запознаха с правата ни – нито дума по този въпрос . Патрулките спряха пред 01 РПУ. Там ни заведоха в едно помещение на първия етаж с много столове (викаха му „залата“). Обискираха ни, и започна попълването на документи. Искаха да подпишем много неща, например че задържането е станало по законоустановен ред и че при задържането ни са ни запознали с правата ни. Попитах какво ще стане, ако не подпиша. Полицаят, на когото възложиха да ми съдейства за попълването на документите, ми отговори, че със сигурност ще ме осъдят, но ако подпиша и съдействам, съдията ще ми даде по-малка присъда. Аз отказах да подпиша неверните части от декларациите, и полицаят не ми позволи да продължа по останалите точки. На съответното място бях попълнил име и телефонен номер на мой близък, когото да уведомят, че съм задържан. Не уведомиха никого. На въпроса ми имам ли право на служебен адвокат, ако посоченият от мен адвокат не е на разположение, полицаят ми отговори „Абе кой ш’са занимава с тебе бе! Никой немаа дойде!“ Позволиха ми  да се обадя на адвокат, но не вдигна – все пак беше м/у 2 и 3 сутринта. Когато казах на полицаите, че имам болки в корема, и бих искал лекар (имаше такава точка в декларациите), се засмяха. След като приключи попълването на документите, ни закопчаха с белезници към пейки (високи към 40см и широки към 20см) в коридора на първия етаж, срещу вратата на „залата“. Пейките бяха закрепени за пода, викаха им „тролейчета“. Бяхме между кабинета на началника и тоалетната.

Ставаше течение, и тоалетната в края на коридора откъм изхода миришеше силно и отвратително. Забраниха ни да говорим помежду си. Казаха, че сме вързани за пейките, защото ако началникът им види, че не сме, ще имат проблеми. В началото аз бях сам на отделна пейка. До ранния следобед (поне 9 часа след задържането) не ми позволяваха да се обадя на близък човек, а молих за това няколко пъти. Всеки път полицаят, който ни пазеше, ми казваше нещо от рода: „Чакай малко да питам“. Служебен адвокат не дойде. Частен адвокат се появи в след около 8 часа – Атанас Атанасов. В следствие на това Марта скоро беше освободена, след като той разговаря с нея и с някои полицаи в „залата“. На нас Атанасов каза само да не казваме нищо. После дойде адвокат Биляна Коцакова-Писова (защитава и Николай Кобляков), говори с някои полицаи. При второто ѝ идване беше подготвила ръкописни жалби до началника на 01 РПУ, в които ние написахме фактите около задържането ни. (На по-следващия ден след като бях освободен, отидох в 01 РПУ да искам входящ номер на жалбата. Дежурен беше същият полицай, който ме „напътстваше“ при подписването на документите в „залата“. Представих се, казах какво искам, а той каза „Ква жалба бе? До началника? Кога си я писал? Кой ти е дал да пишеш жалба на тебе бе?„) Поне 3 пъти през деня различни служители на 01 РПУ искаха от нас писмени сведения какво сме правили, въпреки че аз всеки път им казвах, че преди да говоря насаме с адвокат, няма да давам никакви сведения, показания и т.н.

По някое време следобед полицаите позволиха на хората, събрали се в наша защита пред 01 РПУ, да предадат за нас сандвичи и вода.

Привечер явно „режимът“ ни беше облекчен, не ни забраняваха да си говорим. Заговорихме се и с полицайката, която ни охраняваше, докато бяхме закопчани за пейката в коридора. Попитах я защо този паметник е толкова осветен и го пазят 2 патрулки с полицаи. Каза, че иначе им правят проблеми от руското посолство. Попитах я защо толкова много други сгради и паметници в София са нашарени със свастики, петолъчки, сърпове и чукове, и всякакви надписи, а там полиция няма и никой не ги чисти. Тя пак каза „Нали ви казах, пращат ни на тоя паметник щото иначе имаме проблеми с руското посолство„. Валя каза, че задължение на държавата е да напише на паметника „окупатори“, защото това е исторически факт, документиран, и го помнят много хора. Каза още, че са избити много българи от БКП и червената армия след 09/09/1944г. и затова сегашният надпис върху него е абсурден и обиден. Полицайката каза нещо от рода на „Абе разбирам ви, ама май тва не е начина“. По време на престоя ни на пейката Валя забеляза, че катарамите на коланите на много от полицаите са от старите – със сърп и чук, петолъчка. Някои от тях използваха обръщението „другарю“.

В 20:45 подписах документ, че съм освободен, след което ме накараха да отида на горен етаж, където поискаха отново разпит. Адвокат Дедова (присъстваше по молба на Биляна Коцакова, която нямаше възможност), която беше там, възрази, че той сега не е наложителен, може да стане след като получа призовка. Мъжът, който пишеше на компютъра (после разбрах, че се казва Николай Недев) раздразнено каза „Сега и аз ще се посъветвам!“ отиде да се посъветва с някой. Върна се и обяви, че разпит ще има. Снеха ми отпечатъци, снимаха ме. Вече бях много уморен и се възползвах от правото си да не давам показания в момента, а да ми бъде изпратена призовка и да се явя на разпит в друг ден. Подадохме жалби срещу действията на МВР.

Бяхме извикани в СДВР да пишем обяснения какво точно се е случило. Обстановката в кабинета си струва кратичко описание.

Едно бюро от лявата страна на входната врата. На него принтер, а отгоре – портрет на Владимир Илич Ленин и плакати на ЦСКА.

Още две бюра срещу вратата, до прозореца. На едното бюро седях аз, до мен имаше бяла вазичка с формата на пенис. Срещу мен седеше Марта.

След като дадохме писмените обяснения,СДВР назначи проверка. Получихме следния отговор: Тоест, според МВР един служител от седмината е нарушил „служебната дисциплина“, друг проблем с поведението и действията на полицаите не е имало. Нас обаче ще съдят, повдигнато ни е обвинение по следния член от Наказателния кодекс: Чл. 325. (1) Който извърши непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, се наказва за хулиганство с лишаване от свобода до две години или с пробация, както и с обществено порицание. При последното ходене до 01 РПУ (декември 2014) дознателят Недев ни даде да се запознаем с материалите по делото. Между другото каза, че всичко това – хартията за принтера, папката, в която беше събрал делото – е платил от собствения си джоб, защото МВР не осигурява такива неща. Всички полицаи бяха написали почти еднакви обяснения по случая. Силно впечатление ми направи, че всички бяха пропуснали да споменат, че Марта се легитимира с лична карта и документ за регистрация за кандидат народен представител. В действителност, документът ѝ бе хвърлен на земята два пъти, и тя бе задържана въпреки него. Дали ще се окаже, че камерите, заснели случката и лицата ни доста ясно, също са пропуснали тази подробност? В писмените си обяснения полицаите лъжеха, че тя била във „видимо нетрезво състояние“.  Дали това ще е „видимо“ и за камерите? В показанията на полицаите прочетох също, че задачата на седемте полицая в двете патрулни коли е била да охраняват този „паметник“.

БСП срещу писането по паметника на съветската армия

Тази сутрин bTV даде гласност на проблема с паметника на съветската армия. Поканени бяха Страхил Ангелов (депутат от БСП, която се нарича така след като БКП се преименува на 3 април 1990 г.) и Марта Георгиева (кандидат за народен представител от Реформаторския Блок).

Моля читателя да си спомни, че Руски паметник в София никога не е бил обект на подобни проблеми и дискусии.

Разговорът може да се види като кликнете тук. Страхил Ангелов повтори точно позицията на БСП и подчинените ѝ организации (напр. движение „Русофили“). Марта Георгиева изложи доводите, които споделям и аз. Кратък коментар:

Водещата: ПСА ли е най-големия проблем в момента в Държавата?
-Да. Той е най-видимото материално доказателство за това, че България се управлява от руското посолство. Не от парламента, не от министерския съвет. Нека някой ми посочи по-голям проблем от това. При разговор с полицай на два пъти ми беше казано, че МВР денонощно пази паметника, сигнализира ако се пише по него, и се грижи всяка нощ да е осветен, защото иначе от руското посолство им правят проблеми.

Страхил Ангелов, БСП: Вие рискувате междудържавни отношения.
-Да, не е редно Русия да управлява България. Тези отношения не са редни, с радост бих рискувал да ги променя.

Страхил Ангелов, БСП: Името на капитана, застрелял децата край Ястребино, е на паметника на жертвите на комунизма.
-Ако това е вярно, моля кажете името му, дали сте сезирали за това компетентните органи и каква беше тяхната реакция.

Страхил Ангелов, БСП: Не мисля, че трябва да има там такъв паметник.
-Защо не искате да има паметник на жертвите на комунизма? Къде предлагате да бъде?

Страхил Ангелов, БСП: Кажете кво ше построите?
-Престъпният комунистически режим, част от който се явява и Ангелов, построи много. Най-мизерните панелни блокове, жилищни блокове, общежития, пътища, болници, промищлени заводи и т.н. в цяла Европа (и не само). Точно той да пита какво ще „строите“? Кого точно пита? Строителството ли е най-важното за него?

Страхил Ангелов, БСП: Вие сте дошла да казвате какво ще разрушите.
-ПСА трябва да бъде преместен в музея на тоталитарното изкуство, а на сегашното му място да се изгради или паметник, отразяващ историческата истина, или нещо друго – градина, детска площадка и т.н.

Страхил Ангелов, БСП: В центъра на Виена има такъв паметник, и там никой не си позволява да ходи да драска.
-Не е вярно. Във Виена и в Австрия изобщо са загинали хиляди войници от СССР, в сражения с армията на нацистка Германия. В България армията на СССР е посрещната без съпротива, не е воювала с никой и не е освобождавала България. Вместо това, налага 3 годишна окупация, и поставя на власт тоталитарния режим на БКП, който продължава до ноември 1989г. и е обявен със закон за престъпен. Щом БСП оспорва това, нека опита да отмени този закон. Окупацията продължава от септември 1944г. до декември 1947г. Германските войски (те не налагат окупация) напускат около 10 дни преди влизането на съветската армия в България.

Страхил Ангелов, БСП: Хората [в Австрия] имат друга култура.
-Да, те уважават истината, и културата им забранява да драскат по паметници на „историческата реалност“, както я нарича Ангелов. ПСА не е такъв.

Водещата: Редно ли е кандидат депутат да използва документ или удостоверение за това, че е кандидат депутат, и да ползва имунитет, за да драска в 3 часа сутринта по паметници?
–Марта не е писала по ПСА. Тя отива там няколко минути след като задържаните за това са вече с белезници.

Importing Microsoft’s termbase into SDL MultiTerm 2011

The Microsoft Terminology Collection is available freely on their website in TBX (TermBase eXchange) format. Besides the terms, it contains a description of each term and tells you what part of speech it is (e.g. Verb, Noun). But how to turn this TBX file into a useful termbase for SDL Trados Studio 2011 ?

While processing this TBX file with SDL MultiTerm in order to use it as a termbase in Trados (versions 2011 in my case), the most important part is to set the Entry definition (the box on the left) as follows:

It took me a while to get it right, so I thought it’d be nice to share it 🙂 Here is a step-by-step description of the process: how to set up SDL multiterm for the Microsoft termbase.

Параклис и паметна плоча на участници в Горянското движение в с. Уровене, общ. Криводол

This gallery contains 14 photos.

Сутринта на 28 юли 2013 г. – неделя, се състоя откриване и освещаване на параклис и паметна плоча в чест на участници в Горянското движение в село Уровене, общ. Криводол, обл. Враца. Преди това в селото не е имало църква. … Има още →

Колко разбиращи от протести имало!

Твърде много разбирачи, анализатори и критици на протести се навъдиха. То не бяха социолози, уж протестиращи подставени лица на БСП (като Ангел Славчев и Борислав Райчев) по сутрешните блокове на телевизиите, Велислава Дърева и всякакви други пишещи и говорещи… Да сме оставили правителството да си върши работата, да видим дали ще са добрички, не сме знаели какво искаме.

Отначало ги пренебрегвах, но този днес ме жегна, от Svetlana Venef.

Та, четейки отново все същите разсъждения, се изумих наистина ли тези хора не осъзнават какво се случва.

„в социалните мрежи коментарите стават все по-остри и по-агресивни, и постепенно протестът на красивите, умните, прекрасните, започва да се изражда в протест на надменните, арогантните, наглите. Изпадналите, политически ампутирани, жадни за реваншизъм  – дали десни, дали костовисти, дали някакви.“
Да приравняваш членове на социалните мрежи – особено агресивните, арогантните и наглите – с протестиращото множество като цяло, значи или четеш избирателно из мрежите, или не си виждала протеста на живо… Или и двете.

„Нямам друго обяснение за развихрилата се злоба още първите дни от управлението на новия кабинет, когато още нямаше никакви причини за нея.“
Извинете, назначените за министри престъпници (напр. Тихолов), потомствени комунистчета (напр. Вигенин) и парашутисти (Стоянович и мацките му) за вас „никакви причини“ ли са?

„Ако се беше случило по времето на ГЕРБ… Щяха ли да излязат хората на улиците, като сега?“
Ами някои излязохме, просто по-малко се осмелиха да излязат, а и беше студено. Сега сме повече. И не всички, които търпяхме, сме станали много смели. Още има. Търпеливи сме и таим дълго, преди да си поискаме правата. За това можете да ни вините.

„Три години и половина мнозина спаха, търпяха. Всеки ден се правеха реформи, които ощетяват, ограбват, унижават, а те какво правеха?“
Извинете, вие явно не сте разбрали за протестите срещу Цеко Минев например, още от 2011 г.? Вярно, бяхме по-малко, наричаха ни „еколози“ и пр. тъпотии, но не сме спали. А вие? Но сте права, че твърде много търпяхме. А такива „реформи“ се правят отдавна, не са ги започнали ГЕРБ. Заменките, врътките с разни облигации и бонове, източванията на банки ги умеят и НДСВ, и БСП, и ДПС и други, помним.

„…когато хората излязоха през зимата да се борят за по-достоен живот и промяна на статуквото, масово ги обругаха. “
Кои са ги обругали? Пак ли извадката на социалните мрежи, които четете?

„Анархия е, ако 10 хиляди души могат да свалят властта, при гласували на избори 3,5 милиона. “
Добре, щом 10 хиляди са ви малко, кажете колко според вас трябва да сме 🙂

И последният абзац:

„И какво очакват сега събудените – нови избори? Наясно ли са какво/кого искат? Може би някой нов Спасител? А не допускат ли, че отново олигарси ще ги употребят? Не казвам, че не трябва да си отстояваме правата. Протестиращите обаче ясно заявяват, че при все, че не искат това правителство, не искат и предишното, и признават, че няма алтернатива.
Смисълът на тези протести, казват, е да покажем силата на гражданския натиск. Те могат да са коректив на грешките на управляващите. И такъв трябва да има, но не трябва ли да им дадем шанс да си свършат работата? Аз поне искам да видя как поемат отговорността и вършат това, което са заявили. Те ли наистина са виновни за всички неуредици в държавата и целият този натрупан гняв? “

Отговора на въпроса ви е ДА. Те наистина са виновни за всички неуредици в България и целият този натрупан гняв. Кой е на власт през 1944-1989г.? БКП=БСП. Те най-много са в управлението и след 1989г. Те създават и ДПС, за да контролират електората с турско самосъзнание, склонен към национализъм. ГЕРБ също са тяхна рожба и дадоха своят скромен принос, имаха цялата власт и сътвориха… каквото можаха. АТАКА пък дори не крият, че служат на руските интереси и са против всичко западно тук. За малко да забравя за РЗС, ЛИДЕР и др. творения на БКП, за което самият Румен Овчаров говори.

Сега освен на комунистическата мафия, в парламента други представители няма, след като успешно опорочиха и фалшифицираха изборите. Не е вярно, че признаваме че няма алтернатива. Има: 35 партии участваха на изборите, от тях има и свестни. Но мафиотите печатаха, броиха и съдиха за бюлетините. Същите 4 партии, които до последно в миналия парламент отказваха да променят изборния кодекс, да приемат преференциално гласуване например. За активна регистрация не даваха и да се говори.

С протести ще свалим това правителство и парламент, и следващите, ако не са си научили урока. Да се готвят главният прокурор Цацаров и други „заслужили“. Какъв шанс искате да им дадем, след като ежечасно показват с действията си, че са слуги на мафията?